събота, 12 септември 2009 г.

празен стол


Малка стая развъхрляна или просто неподредена. Плосък монитор а пред него празен стол. Ха стола сега като се вглеждам май не е съвсем празен-там кротко седи ранена душа. Защо си помислих че няма никой в празната стая, та това е жива душа, навярно и тя с мисли се бори има мечти и планове тука крои. Да сигурно затова така тихо стои си-чак не видях че е там. Но вслушах се там в стаята тихо е-някаква, някак си мъртвешка тишина е надвесила и забулила стола, да май затова не я аз видях.С тихи стъпки към нея приближих се, опитах се да вникна в нея и мисли ако там още има исках да ги прочета. Приближих се толкова близо, че ако тя бе жива сега дъхът й щеше да стопли ухото ми което опрях пред нейното мрачно лице. Не лицето дори не е мрачно, то е безжизнено като самата душа. Е казах си няма как да е трудно ще стигна, ще видя мислите, чувствата,страстите в нея. Душа е - няма
как да ги няма, жива е-нали в стола е седнала не в гроб да лежи.И тя ли отвори си портите на съзнанието, аз ли бях прозорлив но просто в мене започнаха някакви кадри, спомени или незнам нещо което усетих май не точно от нея идваше, май вече било е там, тя изхвърлила го е някак и затова сега не помръдва като че мъртва е... но аз някак успях да видя какво е
било тук само преди миг.Проблеми е имала-борила се, още мечтала, любови е имала, раздели с тях и болки и пак полети на сърцето и пеперуди в корема, после сълзи, после пак планове и мечти, пак борби.....не тук никак не е било весело, но тя още била е тук, страдаща, бореща се, усмихваща се през сълзи но жива, още била е тук не кат сега.
Лентата не спираше, филма още пред очите ми се прожектираше. Душата все по-слаба, все по ранена и с все по-малко места без следи, още бе тука, още се бореше още.....
Тогава видях какво се е случило. Не виждах ни хора, ни случки, ни дни или нощи...просто видях как душата се скърши и просто падна като птица с ранени криле.
Душата все мислела че в най-лошото има и нещо добро, в най-грозното нещо красиво, на ямата дъното тя все нестигала макар че все казвала не мога, това е, няма да издържа. Но пак тя издържала, падала все по-надолу и пак се усмихвала чакаща своят удър в дъното, защото пак вярвала че когато там стигне, няма как пак възход за нея ще има.Душата знаела че живота е днес, тук и сега. Знаела че утре-то никому не е Бог обещал, знаеше че от мечтите боли, защото те са само мечти. Знаеше че болката от загубена сбъдната мечта, е много по-силна от това да е била само мечта. Знаеше че и да има живот след смърта, живота е днеска, тук и сега. Че и да има животи нови след този тя е тук, сега и трябва да се бори. Защото само силните са щастливи, само ако си дал ти ще получиш, ако обичал си ти си живял.....ех знаеше тя.Но сега бе разбрала и друго, че мислейки че ямата нямала дъно, всъщност била минала тя през ада, а даже до ръба на ямата не била тя стигнала. Чакала възходи след като най-ниската точка достигне.Да но изобщо до падане не се стигна. Разбра че малко бе имала но всъщност-го нямала. И трудно се губи нещо такова, уви и за жалост. Преди последния полет тя да предприеме, знаеше вече какво има да губи. Знаеше и все пак политна и...не нищо тя не загуби, просто нищо и не получи. Раните нови....не те не бяха нови, май просто не се намери място за нови. Разбра че ново тъй и не получи, но малкото лошо даже от миналото си тя загуби. Тогава...тогава отпусна се, сили наистина нямаше, издъхна и просто тук се отпусна. Седна тя кротко със своите неподредени мисли и просто изхвърли и тях тъй непотребни. Някой бе казал "Бог разполага"-да навярно така е, но в този миг със скършените криле, без сили, без страсти и без мечти, загубила вече и това дето мислеше че щом преди имала и утре пак тука е а днеска и него загубила, и
мислите в коша на стаята...Тя още бе тука, дори опита сякаш да стори усмивка, въздъхна и тъй се отпусна. Така я видях и сега още така бе застанала, душата която не знам още ли бе душа и мъртва ли бе или просто жива погребана, но нея я нямаше тук само дух сега аз разбрах че на стола зад моето ухо бе приседнал. Но даже духа, от тука нямаше как да си иде и тя просто в стола там ще векува, дорде Господ смили се и пътя към Ада дари й.Да туй би бил дар за душата, но днес ли утре ли...да никому той утре не обещава.

0 коментара:

Публикуване на коментар