неделя, 27 септември 2009 г.

Не бой се от мислите си. Пътувай напред и ще се убедиш че врага е в теб, не го търси в други

Имаше време, имаше болка, имаше случки най - разни, но някак си стана така че в мрака намериха двама любов голяма. Стояха и бъбриха глупости разни, но стигаше на всеки това, че е там и именно с другия и само той ще разбере всичко в другия неизказано даже в мълчаливия миг.
Минаваха дните, редяха се месеци, година някак се извъртя. Още шептяха в мрака, за най-разни неща, още случки и хора обсъждаха, още емоции тука има.
Е мина се значи цяла година, трябваше всичко тук да се спре. Той свой път бе пропътувал до тука и само за малко бе се поспрял. Беша тъжен, беше самотен, обичаше своя жена. За жалост далече тя сега беше и той и за нея сълзи тук ля. Беше си имал своите крепости, своите кутийке наредени на прашна лъвица а праха не се сваляше, за да не се той пое по нов път. Не пътя не бе нов, просто тук бе се спрял само за миг. Събрал сили, излял болки, мислил даже че обич намерил е той сега просто време настана за път.
Пътят бе ясен, път само направо, път в светлото бъдеще с любов , сигурност и спокойствие.
Смешно бе че тук му бе топло, бе го духал и вятър, бе го опушвал и дим но някак още не му се тръгваше от тук. Все ставаше , все тръгваше и пак кротко присядаше с думите"хайде още един фас".
Тя не го спираше, думи като обичам те , тя знаеше че се доказват, като казваше "тръгвам",тя отговаряше "Лек път, карай внимателно", като казваше "още фас" тя се усмихваше и просто палеше, знаейки че когато натисне фаса в пепелника ще го проводи до вратата и все някой път това ще е последно изпращане, навярно точно сега.
Е, дойде този ден. Той пришпори конете впрегнати пред каляската, пое пътя познат, но сега те не отиваха пак до хана, знаеха днес вече в своя дом ще си ядат и спят. Идва си титуляра, идва оназ за която той толко нощи бе тук ревал. Просто погледи разменени, много думи за сбогом, но те бяха ненужни. Бе ясно че този път това е края и и без тях историята приключи. Бе имал нужда от рамо-намери, тя пък от завет, на който мисли разбъркани да подреди. Е всеки своя дан беше дал тука вече и можеха просто напред и без сбогом.
Тя усети нещо празно в душата(пак беше била само дупка в кавала), той усети че беше обещал и отнел и мечтите, е да но така беше писано още в началото на тази история вече приключила. Тя започна с думите "път без изход, не кълчи моите китки" и сега тя с бинта ги стегна обратен завой просто направи и в живота опита да продължи.
Историята можеше тук да приключи, да тя приключи но някак си той, някак си те враг в нея видяха, всеки стих за обич от него преди време се тълкуваше като нейн опит пак при нея той да се върне.
Тя крачеше със стъпки сигурни все нататък, те все я търсеха все за да кажат "давай нататък" тя се усмихваше, казваше "ми аз съм нататък, не съм стопаджия не съм във вашатаа посока".
Да ама те пак я догонваха, конете бягаха силно назаден и пак казваха"Давай нататък" и тя пак продължаваше, уморена от приказки и простичко шепнеше"не съм ви в посоката, конете ви нека препускат напред".
Сега живота навярно вече промени се, сега в каляската сте трима, но знаете ли там едното е мираж, едното е страха ви само от нещо дет отдавна няма го сред вас. То там ще е додето вие мислите, защото само мислите ви го задържат. Не се мъчете, отиде се , не бе във вашата посока. Да думи разни имаше за него, да смехотворни бяха неговите чувства.Но то от страх не се разтрепери, отиде си не с друго а за да не пречи. Не е натрапвало ни чувства ни вина навира, не се е борило за нищо и нищо то не чака. За малко просто не прокуди това дет днеска в другата посока запътува.
Пътувайте напред с каляска златна, от вас зависи само каква ще ви е съдбата. Наместо все назад да шпорите конете, пътувайте напред, то отдавна си отиде. Врагът е вашето съзнание и страхове. Страхът от нещо дет го няма. Вие само можете напред да продължите защото в таз каляска само вие още го държите. Пътувайте, бъдете много щастливи, защото призрак е, материята отдавна я убихте.

за урагана който от страх помете собствените си радости в борба със несъществуващи врагове

Поспри се урагане
Поспри ти своя танц
Със сила само в гората
Победата ще ти е сладка

Поспри се тук за малко
поспри и хората в очите погледни
защо боиш се ти от сенки
те сенки са, но слънцето залезе

Поспри ти своя танц
защо се удряш сам в скалите
нима окото ти е толкоз заслепено
че обичта за теб не вижда

Поспри се урагане
Поспри и думи простички ти чуй
Когато някой сбърка има прошка
Защото хората грешат, нормални хора

Поспри ти своя танц
Поспри го, защото е самотен
Защо на дансинга под светлини
Ти не прегърнеш хората дошли с любов

Когато имаш нещо ти пази го
Не хвърляй сили в ненужни битки
Вместо със страх от сенки
Нима в прегръдка и на теб не ти се заспива


Гада не е гад. Просто човек.

Лошия гад! Не съвсем не бе лош, беше просто човече на половин век беше живял, беше плакал и страдал, беше плувал в бурни води. Лошия гад обаче нещо празно в себе си бе намерил навярно в страха че живота е минал ей така. Лошия гад, така сам се нарече, опитваше хем да реди своите приоритети, но така му се плуваше и срещу големи вълни. Искаше още той да живее, усетил бе нещо до тук не намирал и бе повярвал пак в любовта. Да любовта е красива и всеки я търси но когато тя дойде на стари години, естествено махваш с ръка и си казваш:
- С любов само не се живее
Тогава избираш ти дом, деца, сигурността дет си имаш, хората важни, нещата ясни. Казваш ти чао обич моя, обичам те твой съм и просто напред продължаваш, там дето пътя не е затворен.
Тогава може би гад си и мислиш си как ли в очите на хората аз изглеждам, но нима има нужда от мисли. Нещата са ясни. Гад или не, лош ли, какъв там, носиш се ти в морето познато. Навярно ти страдаш, навярно живота ти вече напълно е променен, хората в твоя ден ще страдат, ще плюят, доверие нямат в теб. Всеки своите рани навред в мисли и душа пак ще открива, но пътя е ясен, конете го знаят, каляската нека напред да се носи.
Сега друг е въпроса "гадове мили" виновни тук няма. Просто се спрете вина в друг не търсете, попитай се дали някъде аз не сбърках, как до тука се стигна, защо ли и избор не правим просто което можем нека поправим.
Душата изгубена, оооо нея отдавна я няма. Ти си замина тук няма как да я видиш, освен ако не се ровиш и сам не я ти потърсиш. Дали е тя страдала, дали е обичала, дали е била жертва или дявола изкусител.....е нека всеки сам да си мисли.
Важно е днес напред да поемеш и ако ти назад не поглеждаш никой от вчера няма в твоето днес да дойде.
Ти мило мое не не си гада, ти жено красива вечно негова ще си си. Ти ще го мачкаш, вечно ще плаща цената която сам е заслужил опитал да плува, вълната бе тъй висока, морето пенливо, но знаеш ли спри се и пак помисли си. Кой тук е врага, кой душата ранена, гад ли е някой поискал нежност да има, но щом е решил, избрал и при тебе останал, защо призраци търсиш, защо в мечтите несбъднати ровиш.Сега е момента всеки чертата да тегли, сега е момента да се радваш че избор е нямало, нещата винаги са били ясни. Гада ще страда, няма как дори с каменното си сърце. Той ще си плаща, дума ти да не кажеш и знаеш ли вярвам че колкото повече нежност ти му предложиш толкова повече той ще дълбае сам с вината в своята съвест. Е стига нея я няма, ти си едничка той пък други грешни душици не наранява...той неговата вече размаза.

събота, 26 септември 2009 г.

ПРИКАЗКА ЗА ГОЛЕМИЯ ЛОШ ГАД

Живее тук някъде между нас един голям и лош гад.Хем голям хем иначе хилав,плетящ паяжини и вечно лъжещ и околните и дори себе си.Най много от всичко обича да разбива сърцата на хората като ги кара да го обичат.Лъже всеки който срещне по пътя си.Така правел мръсника от както се помни и станал гад на гадовете.Та мръсника си е мръсник.Когато си лош то ти идва отвътре и не подбираш средства.Прави се на състрадателен на мил и нежен само за да докопа жертвата си и да я оплете в лъжите си .Обещава но не дава, говори за любов но не обича.Сърцето му е студено и сякаш е от камък.Просто гад.Не може по друг начин той вечно оглеждащ се и търсещ поредната си жертва.Та тази история ще опитам да разкажа сега.„Намерил новия си обект за опити съвсем случайно.Хей така от нищото както се казва.Тя му се доверила разказала му за себе си за проблемите си и той си рекъл .”Да, тука съм.Сега ще смачкам и този живот.” Почакал няколко месеца.През това време денонощно слушал и се правел на загрижен.Правил се на приятеля .Бил толкова гаден че ходел да си мокри противната мутра с вода или слагал кромид под очите си за да мислят че плаче.Но не плачел с жертвата си.Или ако плачел било от радост че ще успее в начинанията си.Когато решавал се качвал на каляската и отивал в другия град за да осъществи плановете си.Не го спирало това че сеното за конете поскъпвало.Че в обора нямало много.Взимал от други гадове като него връщал им го после но мисълта му била само как да навреди.Нищо друго не дава щастие на такива освен това да стъпчат жертвите си като червей.Минало още малко време и когато всичко било готово той започнал да ходи все по често.По някога дори всеки ден. Правел се на най добрия човек но сърцето му пеело от радост заради мъката която причинявал.Отивал взимал жертвата си.По някога с цвете по някога с нещо друго което за нея имало значение и я водел някъде.Оставали ден или нощ и после препускал обратно към дома за да продължи с кроежите си. Да но дори и да минала още половин година дошло време в което жертвата се осъзнала и разбирайки че страховете и са истина решила да се освободи от него .Тя била опитвала няколко пъти но от добрина и любов все искала да му вярва .Била влюбена в него и не допускала че може да е толкова лош. Все мислела че може да има и нещо човешко.Горката просто не знаела че дори дявола не е толкова лош и черен .Той все поставял нови изпитания пред нея но тя го обичала , справяла се някак и никога не казала лоша дума. Стояла и страдала сама и чакала кога той ще се появи отново с цялото си величие.Студен и арогантен пристигал винаги в уречения час..Целувал уж нежно у и скривал жестокостта в очите си като притварял очи и леко ги насълзявал с пушека от цигара която неизменно стояла в ръката му.О той бил пълен с номера.Правел се на ревнив. Не говорел като казвал че му е приятно да я гледа и да мълчи.Или че бил стеснителен заради това че обичал.Въобще все за любов говорел и за нищо друго.Сипвал си нещо в чашата стоял и мълчал.Най често броял на ум преди да каже нещо .Обичал да брои.По някога броял дълго .Чакал и броял.Дори веднъж стигнал до 980 преди да си отвори устата. Той искал да е господар на събитията да бъде центъра на вселената.Всички да подчини с желязната си логика и да кара тези около него да страдат.По някога отсядал при нея, друг път я качвал в каляската си шибвал стотината коне и препускали по неравните пътища. Минавали през някой хан вечеряли или отсядали някъде да прекарат нощта.Там той бил в стихията си.Целувал и галел и милвал с тези ръце с които после изтръгвал душите на хората.Обичал да си играе.Искал да ги накара да го обичат за да може когато ги погуби повече да боли.Това било истинското щастие за него.За това си заслужавало да се живее.Така правел и с нея.Говорел за любов и правел любов.Не спирал имал сили защото бил самият баща на дявола.Не , той бил дори нещо повече. Бил гадно животно. Не спирал никога с игрите си. Така постепенно изсмукал и последните и сили.Душата и виела и стенела от болка.Молела се на Бог да я спаси от него но с толкова много любов в сърцето е наистина било трудно да се спаси от него. След поредното изпитание което той наложил и през което тя прекарвала дългите нощи ридаейки а той гуляел с приятели и близки тя решила да му каже че не издържа повече. Не го упреквала, нищо такова не казвала а само го помолила да я остави сама в мъката и. Мислил той дълго. Чудил се дали има с какво да нарани още истрадалата и душа , все още имал желание да и причини още мъка. Но по света имало хиляди които той желаел да види в краката си.Имало ли какво още да вземе от тази клетница която до сега само давала от себе си. Усмихнал се и тръгнал към домът си. Пътувал и се усмихвал и бил щастлив.Заслужавало да се живее.Животът бил прекрасен когато знаеш че те обичат.




П.П. подарък от един щурец. На мен ми хареса, затова си позволявам да го открадна от него, от гада. Все пак, той нали е гад с каменно сърце, няма да се трогне от това. Ха ха шегувам се, просто го пейстнах от общия форум на серсемчетата само за мен
източник:

СЪСЕДИ

Живяла някога една жена, наричали я Самота. Живяла тя в съседство с друга, към нея пък обръщали се с името- Тъга. Били съседки , често ходили си на гости, двете .
На улицата тяхна живеели и други люде. Не зная аз на всички имената, но веднъж събрали се на сутрешно кафе при моите познайници-Самота и Тъга се бяха присъединили и Любов,Ревност,Предателство,Приятелство,Студ,Бездна,Мрак и др. но имената им аз не запомних.
Дочух ги аз тогава да си говорят нещо.
Любовта:
-Ех колко съм желана, всеки към мене се стреми и ме търсят
Ревността пък:
-Ха търсят те те, ама влюбят ли се и за мен мислят. Аз влизам в сънищата им и глождам и наяве мислите и душите им
Предателството добавило:
-Ами да, а после съм аз. Страхуват се от мен, понякога страха им ги кара да станат мои приятели, понякога те просто са си ми такива по рождение.
Приятелство, казало:
-Да съседи! Така е. А с любовта, често и аз ходя на срещите. Казват че е хубаво да съм с тях, казват-сигурност дарявало съм, казват че с Доверието ние тримата сме най-търсени на тази улица. Но когато ние си идемееееее
Студ,Бездна и Мрак се спогледали с ехидни усмивки. Всеки от тях си казал:
-Ами да, но тогава идваме ние.Тогава, ех тогава.
Самота и Тъга също се спогледали, те знаели че когато Любов и Приятелство наранени си отидат от някога всичко става Ад. Те остават верни на човека който е бил техен приятел, каквото и да се случеше занапред те знаели в тълпа от хора, те ще са до него.

събота, 12 септември 2009 г.

празен стол


Малка стая развъхрляна или просто неподредена. Плосък монитор а пред него празен стол. Ха стола сега като се вглеждам май не е съвсем празен-там кротко седи ранена душа. Защо си помислих че няма никой в празната стая, та това е жива душа, навярно и тя с мисли се бори има мечти и планове тука крои. Да сигурно затова така тихо стои си-чак не видях че е там. Но вслушах се там в стаята тихо е-някаква, някак си мъртвешка тишина е надвесила и забулила стола, да май затова не я аз видях.С тихи стъпки към нея приближих се, опитах се да вникна в нея и мисли ако там още има исках да ги прочета. Приближих се толкова близо, че ако тя бе жива сега дъхът й щеше да стопли ухото ми което опрях пред нейното мрачно лице. Не лицето дори не е мрачно, то е безжизнено като самата душа. Е казах си няма как да е трудно ще стигна, ще видя мислите, чувствата,страстите в нея. Душа е - няма
как да ги няма, жива е-нали в стола е седнала не в гроб да лежи.И тя ли отвори си портите на съзнанието, аз ли бях прозорлив но просто в мене започнаха някакви кадри, спомени или незнам нещо което усетих май не точно от нея идваше, май вече било е там, тя изхвърлила го е някак и затова сега не помръдва като че мъртва е... но аз някак успях да видя какво е
било тук само преди миг.Проблеми е имала-борила се, още мечтала, любови е имала, раздели с тях и болки и пак полети на сърцето и пеперуди в корема, после сълзи, после пак планове и мечти, пак борби.....не тук никак не е било весело, но тя още била е тук, страдаща, бореща се, усмихваща се през сълзи но жива, още била е тук не кат сега.
Лентата не спираше, филма още пред очите ми се прожектираше. Душата все по-слаба, все по ранена и с все по-малко места без следи, още бе тука, още се бореше още.....
Тогава видях какво се е случило. Не виждах ни хора, ни случки, ни дни или нощи...просто видях как душата се скърши и просто падна като птица с ранени криле.
Душата все мислела че в най-лошото има и нещо добро, в най-грозното нещо красиво, на ямата дъното тя все нестигала макар че все казвала не мога, това е, няма да издържа. Но пак тя издържала, падала все по-надолу и пак се усмихвала чакаща своят удър в дъното, защото пак вярвала че когато там стигне, няма как пак възход за нея ще има.Душата знаела че живота е днес, тук и сега. Знаела че утре-то никому не е Бог обещал, знаеше че от мечтите боли, защото те са само мечти. Знаеше че болката от загубена сбъдната мечта, е много по-силна от това да е била само мечта. Знаеше че и да има живот след смърта, живота е днеска, тук и сега. Че и да има животи нови след този тя е тук, сега и трябва да се бори. Защото само силните са щастливи, само ако си дал ти ще получиш, ако обичал си ти си живял.....ех знаеше тя.Но сега бе разбрала и друго, че мислейки че ямата нямала дъно, всъщност била минала тя през ада, а даже до ръба на ямата не била тя стигнала. Чакала възходи след като най-ниската точка достигне.Да но изобщо до падане не се стигна. Разбра че малко бе имала но всъщност-го нямала. И трудно се губи нещо такова, уви и за жалост. Преди последния полет тя да предприеме, знаеше вече какво има да губи. Знаеше и все пак политна и...не нищо тя не загуби, просто нищо и не получи. Раните нови....не те не бяха нови, май просто не се намери място за нови. Разбра че ново тъй и не получи, но малкото лошо даже от миналото си тя загуби. Тогава...тогава отпусна се, сили наистина нямаше, издъхна и просто тук се отпусна. Седна тя кротко със своите неподредени мисли и просто изхвърли и тях тъй непотребни. Някой бе казал "Бог разполага"-да навярно така е, но в този миг със скършените криле, без сили, без страсти и без мечти, загубила вече и това дето мислеше че щом преди имала и утре пак тука е а днеска и него загубила, и
мислите в коша на стаята...Тя още бе тука, дори опита сякаш да стори усмивка, въздъхна и тъй се отпусна. Така я видях и сега още така бе застанала, душата която не знам още ли бе душа и мъртва ли бе или просто жива погребана, но нея я нямаше тук само дух сега аз разбрах че на стола зад моето ухо бе приседнал. Но даже духа, от тука нямаше как да си иде и тя просто в стола там ще векува, дорде Господ смили се и пътя към Ада дари й.Да туй би бил дар за душата, но днес ли утре ли...да никому той утре не обещава.

неделя, 30 август 2009 г.

епидемиолози твърдят

Епидемиолози твърдят, че след направените последни наблюдения в реалния и виртуален живот, се наблюдава тенденция към повишаване на агресивността у човека без видими причини.
Същите, наблюдавали намаляване на чуваемостта и проблеми в зрението на засегнатите. Те нито чували, нито виждали инак мислещите, освен в случай че не могат да намерят друга лесна цел да излеят натрупаната злост в себе си и често проявявали грубо отношение към хора, които срещат в ежедневието си под каквато и да е форма.
Наблюденията, показали че епидемията се разпростира бързо, обхваща всички и се проявява и при най-малък повод даден от неподозиращата жертва.
Жертвата, от своя страна често също се оказвала заразена и така било установено че вече здраво няма....
Естествено това беше полушеговита форма да опиша собствената си диагноза и онова което започнах да срещам навсякъде край себе си. Не зная кога е започнала, не зная какъв е процента на засегнатите, нито има ли лек за нея, но аз се плаша вече.
Не съм от плашливите. Не, съвсем не съм, но това да виждам единствено злоба или болка или комбинация от двете вече буди подобни чувства у мен.
Напоследък аз съм в моята дупка, окей няма проблем, има си такива хора дето рядко подават глави от своите и толкова време прекарват там, че накрая се чувстват неестествено когато са над нея, но не това е проблема.
Проблема е че дори в хора, демонстриращи сила и жизнерадостност от много голямо разстояние лъха апатия и болка. Проблема е , че на най-невероятни места (места, които в разни сайтове за рейтинг , създателите им са ги слагали в групата за развлечения например или места с табела "УВЕСЕЛИТЕЛЕН ЦЕНТЪР", която ще ни извади очите с размера си) срещаме не усмивка, онази за която се твърди че води двама млади, а намръщени лица или ехидни подмятания.
Наистина се чудя дали завинаги Човекът в нас си е отишъл, дали това е вече нелечимо и просто казано хронично. Дали обречени сме да сме такива малки, дребни заядливци и радоста ни да е само в това да видиме че някой в краката ни се гърчи. Замислям се дали този наш демон поне един почивен ден си има и дали се случва два демона в един ден да почиват, дали ще бъде чудо ако точно тези два Човека се засекат на едно и също място и гореспоменатите епидемиолози да запишат поне един процент човечност в наше време.
Е, още няма да загърбя собствените си надежди и щом в живота още срещам и ранени, и натъжени, и хора със сълзи в очите , не от друго а от душевни болки-ще вярвам и ще се надявам че това е като свинския или пък птичи вирус и утре пак ще сме си хора и Човеци.